и тялото ми бавно се разпада
започва от кичурите на косата,
миглите, нослето чипо, луничките
една по една изчезват бавно,
изтляват сякаш от пламък изгорени.
Погледът ми се разтапя и вече
ме забравят, гласът ми сам заглъхва,
понася се из равнината и умира.
Вратът, кожата ми избледнява,
изтънява и ако само ме докоснеш
ще се разтвори рана – кървава,
аленочервена като цъфнал храст
от диви рози в полето, които
с бодлите си те драскат – рана,
през която цялата ми същност ще
се разлее като огнено море от
разбунтувани искри и сок от лава.
Ръцете ми подобно ръцете на
удавник, безпомощно вкопчен в
клонката последна на брега,
ще се движат без надежда, а после
ще се отпуснат и ще замълчат...
понякога даже искам да ги споделя,
да ги разкажа, да ги разкрия
някому без свян, без сила,
че последствията
са силни, а волята ми – слаба.
Понякога го искам, но се сещам,
че истината единствено съм Аз,
а другото е само мисъл,
че щастие, срадание и полет
не съществуват вън от сърцето,
продиктувано за мое.
ДИВ БУРЕН
Атанас Далчев
Какво не правех, за да я забравя,
но тя изпълваше ми всички мисли,
привиждаше ми се на всеки ъгъл,
явяваше ми се безспир насъне
и в нощите безсънни беше с мене.
В сърцето като бурен див порасла,
не можех аз оттам да я изскубна.
Реших тогава с друга да се свържа.
Момичето бе ласкаво и мило
и докато със него се разхождах,
за първата и не помислях даже,
но щом до стаята му го изпратех
и слезех по скрибуцащата стълба,
на портата я сварвах да ме чака.
И тръгвах аз обезумял отново
със първата, с едничката любима;
и скитахме се ние чак до късно
под редките запалени фенери,
из улиците вече опустели,
приказвахме си, смеехме се двама,
безсилни да се разделиме.
А срещаха ни късни минувачи
и виждаха един особен момък
със себе си на глас да разговаря
и да се смее сам като безумен.
1974
на среднощната забава и вечерният плам,
през висини и долове илюзията на каменния
бряг, разбит, оставен, сякаш вдън земя,
без светлина, без звук, мелодия дори.
Пурпур, гняв, почувствана в царски домове
на далечни светове и фантазни домове,
през черните и сиви петна на спомена
далечен, забравен, оставен, сякаш вдън земя,
без посетители, без очевидци ...
Защо си днес ти блед и мълчалив, защо не се посмееш, пошегуваш? Какво, ревнуваш ли? Нима боли, нима, загубвайки ме, ти тъгуваш? Край огъня се грееше и ти, но мъките ми бяха ли известни? За тебе плаках и се причестих, и пях молитвено смирени песни. Сега - свободен си. Върни се там и ако можеш - забрави веднага и мен, и моя сън - горчив и ням, на който днес самичка се полагам. Иди при нея, мене прокълни - аз даже, както трябва, не обичам: мен и снегът валящ ме пияни, и всяка нова песен ме развлича.
Аз обмислям какво да кажа преди момента на случването.
Мислите ми са хаотични.
Разбира се, че са. Всяка мисъл се базира на асоциации.
Има неща, които трябва да бъдат казани, думи, които трябва да бъдат произнесени. Или написани (?).
Смешен е подборът на думи, нали.
Но не мога да говоря за себе си, чрез себе си. Нещата са такива каквито са. Няма обяснения, няма извинения. Нещата се случват и просто политаш надолу по течението.
И никой не знае и не може да ти помогне.
Надолу. Надолу.
Си сам.
А толкова искаш да се слееш с някой друг, но уви!
Но уви, а толкова искаш да се слееш с някой друг!
Сам си.
Надолу. Надолу.
Просто пътуваш.
Звучи зле. Нали. Или не. Свободен си.Границите са само твой и на никой друг. Само ти можеш да спреш. Това е забавната част по пътя. Изпълняваш желанията ти.
А сега? Сега няма мелодия. Няма глас. Натрапчиви звуци от чупене на стъкло. Всичко се натрапва. Освен това, което желаеш. Него приветстваш. И все пак. То често е различно от това вътре. Вътре. Вътре. Което се представяш.
Но времето. Времето променя и желанията, и отношенията, и мелодията. Няма две еднакви неща. Освен триъгълниците. Но всичко е привидно. Нали.
Надолу. Надолу.
Там ми харесва. Като крадец във нощта. Но не ми се ядат праскови. Мерси все пак. На юг ми харесва.
Amplius. Adhuc. Iterum. Postea.
Нищо повече. Преди. Стига. Никога.
Нали така беше.
Are you condemned to do this?
За никой няма значение. На никой не му пука.
А признавам страх ме е малко. А спомените са мътни. Дали наистина са такива. Или съм ги измислила аз.
Мислите ми са хаотични.
Ще ми го каже някой друг.
Autontimerumenous.
Мисля, че трябва да запиша всичко. Ще е наглед. Под ръка.
Que voulez-vous?
Punkt.
Was Du verlachst wirst Du noch dienen.
Надолу. Надолу.
I don’t do drugs. I am drugs.
Свенливо се усмихна,
намигна, постигна
крастоса крака –
дълги, шептящи,
увити в мрежа с цвят
на въглен наранена.
Притисна ледената
структура, с изящните
пръсти, на микрофона.
Изпя солото уредено
с изваяния глас през
времето променян,
отвеян, лесно изменян.
Завърши с думи порицаващи
всички, които желаят
огънят да докоснат със
сетива, изцяло отворени
към промяна, към смяна
и даже върховна измама,
илюзия прекалено голяма.
Истина няма,
която да потвърдя
лъжа няма,
която да отрека.
Той си тръгна
някак си така
и не се обърна
не каза нищо
изпари се
...
Последните следи изтрих
ледчетата от чашата изпих
но меланхолия обхвана ме
веднага щом разбрах че няма
да се върнат никога, нали
...
Сега слушам гласът му как
пронизва избелелия хартиен
лист как пробива студения
бетонен блок как прорязва
тишината зародена още от преди
... още от сега
Но знам – светлината няма да помогне
или липсата й във нощта понеже
утре всичко се променя
утре всичко ще е друго
човекът, мелодията и малцът.
...а докато дойде Той,
докато ми позволи да го усетя,
почувствам и пожелая....
Имам време
да разбия хиляди мечти,
да издам хиляди тайни,
да проникна в хиляди сънища,
да запълня хиляди празноти
(за да създам по-големи).
Имам време
...после Той ще ме разруши
ще открадне същността ми,
ще отключи лудостта ми...
за теб нищо не мога да напиша на теб нищо да посветя ... някак понеже си всичко или нищо дори ти избери ... някак понеже няма да те докоснат ледените ми нежни ... пръсти, уви! някак понеже е слънчево но обилно вали в градината на разходките наши спокоини, тихи, забравени, скрити дори ... някак понеже няма да те докоснат, досегнат думите истинки от мен сега изречени ... ...
всичко е различно
изписано е по лицата
на преминаващите хора,
на ходещите без умора,
на седящите във двора.
Начинът, по който
тишината ги обгръща,
а светлината ги прегръща.
Начинът, по който всички са
спрели, застинали на място,
а стрелките неподвижно
ги подканват да се сещат
за изминалото време
от тук до там и наобратно.
Допиваме кафе,
палим и цигара,
дочитаме вестника от днес.
Ден – неделя,
всичко е различно
слънчево и прозаично
изписано е по лицата
по-истинско,
по-скришно.
страх ме е сега,
страх ме е отново,
страх ме е сама,
мисля че Пролетта ще закъснее,
а не искам,
искам Слънцето горещо да е,
искам да е както е било –
цветята озарени
устните зачервени
кожата настръхнала и
наранена,
одраскана,
окървавена...